Едно интересно есе на тема хип-хоп културата

            Musica Non Grata

"Как да бъдеш разумен в обкръжение, в което разумът е все по-рядко събитие?" - Chuck D

Тодор Рачински

За един кратък момент в началото на 90-те една от своевременно размножаващите се като хлебарки рап групи накара целия свят да мисли, че хип-хоп културата ще предизвика истинска революция в САЩ, акумулирайки гнева на онеправданото и усилено творящо самоунищожението си чернокожо население. Ако някой не е забелязал, опасенията не се сбъднаха; гангста рапът се оказа далеч по-интересен, далеч по- склонен да се комерсиализира, колкото и нелогично да звучи като начало. Пропагандиращите първичност и усилена употреба на всичко, забранено от законите и морала рапъри от Западното крайбрежие за отрицателно време отвяха опитите на радикалните Public Enemy за интелигентно пренаписване на Конституцията на рапа. През 1994 година дори учителката ми по английски загърби Depeche Mode и слушаше Dr.Dre и Snoop Dogg (за което, като че ли, нося определена вина). Въпреки всичко, днес голямата битка за Chuck D, злият гений на групата, продължава в глобалната мрежа, доказвайки, че хип-хопът може да бъде нещо много повече от "широки дънки, кърпа на главата, мой" или "пропаганджа мюзик". Или поне да се случва истински някъде по на запад от ж.к. Надежда 6.

От 1988 година насам Chuck D непрекъснато разравя септичната яма, върху която според него се гради съвременната цивилизация и дава свободно пространство на смрадта, витаеща там. Сами по себе си стил в музиката, Public Enemy се превърнаха в лекция първа за всеки изпълнител, считащ себе си за алтернативен "бунтар" срещу Системата - Ice Cube, Ice T, Rage Against The Machine, Asian Dub Foundation, колкото да споменем някои от тях. Назидателният мощен вокал, безкомпромисният радикализъм, политическата и социална ангажираност на Chuck D, грубият, на моменти привидно недодялан и изнервящ саунд на продуцентите от Bomb Squad, семплите от речи на Мартин Лутър Кинг, Илайджа Мухамад, Малкълм Екс и Мохамед Али, абсурдизмът и саркастичните рими на Flavor Flav, чийто глас изглежда вечно ще остане в полу-мутирало състояние (днес той е на 43), се превърнаха в запазена марка на групата и оцеляха през безбройните скандали, които провокативната формация, нарекла себе си Public Enemy, предизвика. Когато през 1982 Chuck D създава ядрото на "отряда", той следва графичен дизайн в Лонг Айлънд, диджейства в местна радиостанция и живо се интересува от политическата и социална проблематика. Концепцията му за революционно ориентирана рапгрупа се избистря и дава максимума от себе си във втория албум на PE - "It Takes A Nation Of Millions To Hold Us Back" (1988), който е и началото на проблемите, съпътстващи марша на онеправданите афроамериканци през бойните полета на музикалната индустрия. Авангарден хип-хоп саунд, речитативи, граничещи с реториката, социални ангажименти, политическа пропаганда са само някои от елементите, които албумът представя. Към тази взривна смес се включват и активистите от S1W (Security Of The First World), нелегална въоръжена и тренирана формация, защитаваща чернокожите в нюйоркските гета от расистките изблици на агресия, случващи се там в края на 80-те, както и Professor Griff, член на крайно радикалната организация Ислямска нация, който гръмко ораторства на фона на музиката по време на изпълненията на живо. За не повече от 1-2 години идеологията на Public Enemy тотално завладява хип-хоп културата - тя масово започва да пропагандира захвърлянето на патлаците и дрогата и обръщане към образованието и колежите; променя се дори начинът на обличане. Цялата тази истерия като че ли накара фронтмените на групата да се самозабравят - Chuck D прогласява рапмузиката за "Черното CNN", а Professor Griff развива антисемитизма си до крайност, твърдейки публично, че евреите са причина за "по-голямата част от глобалната човешка лудост", за което е и прогонен от PE. Точно когато всички отписват групата като поредното чудо за три дни, през 1990 изтрещява новият шамар в лицето на самозабравилата се Америка - "Fear Of A Black Planet", който макар и доста по-благозвучен от предходните албуми, дава на зажаднелите за нови расистки скандали музикални критици убийствени за американското идолопоклоничество рими от порядъка на: "Elvis was a hero to most, but he never meant shit to me; straight up racist that sucker was, simple and plain - mother fuck him and John Wayne!". През следващата година неуморният мозък на Chuck D сътворява ужасяващо твърдия "Apocalypse 91... The Enemy Strikes Black", който и до днес си остава трудно слушаем образец за безкомпромисност. Следват няколко противоречиви за групата години, през които Chuck се занимава предимно със странични проекти, някои от които са собствено предаване по кабелната телевизия Fox News, издаване на няколко книги, четене на лекции в повече от 500 университета, участие в многобройни анти-дрога движения, основаване на собствени лейбъли, както и абсолютната за 90-те новост предлагане на музика в MP3 формат, в което Public Enemy са неоспорими пионери и за което влизат в спор с издателя си Def Jam Recordings, напускайки орбитата му скоро след това. Днес групата е преминала в полетата на интерактивното битуване - последният албум "There’s A Poison Goin On" (2000) беше разпространен изцяло и единствено в Интернет, за което си спечели няколко забрани. За февруари тази година е предвидена новата атака срещу конвенционалната система на звукозаписните компании и лъскавия шоубизнес, на който т.нар. черна музика тотално е отдала прелестите си. Chuck D провокира креативността на феновете си, предлагайки четири парчета за ремиксиране в интернет, като наградата за най-креативните от тях е включване в предстоящия албум. "Искахме да чуем всичко - от електронна музика до метал, дори бразилски джаз, защо не и кънтри" - казва той, и резултатът много скоро е налице - 450 ремикса, а спечелилите съавторски права и участие в албума са хора от САЩ, Аржентина и Австрия - истинско доказателство за това, че идеята за расово и социално равенство няма граници, за това, че обикновените хора имат много повече идеи от затворилата се в себе си и здраво зациклила музикална индустрия.

Всичко това като че ли идва, за да коментира откриването на топлата вода в долния десен край на Балканския полуостров, както и истеричните крясъци на тукашното общество срещу няколкото срамежливо изтърсени цинизми от няколкото момчета, твърде много копнеещи да бъдат малко по-черни. BTW, за истинските интелектуални самоубийци от известно време насам е създадена експерименталната електронна музика, където липсата на вокализирано послание, като че ли, е истинското послание...



{START_COUNTER}